Физкултурен салон

Мажоретка

Побърквах се в къщи,в сякаш четирите стени се приближаваха към мен с всяка една секунда. Станах нервно от леглото,облякох се и взех ключовете от колата си. Излязох през прозореца,за да не ми задават отново същите въпроси тип "Къде отиваш? С кого? До кога?". Вярно те ме бяха отгледали,но не ми бяха родители. Аз нямах такива,баща ми беше едно бледо подобие на родител,когато идваше да ме види отделяше единствено по три мизерни часа. Влязох в колата и тръгнах с бясна скорост. Минах покрай училището и паркирах близо до него. Прескочих оградата и влязох през един от входовете,които малко мажоретки знаеха. Стигнах до вратата на салона,облегнах се,гледайки бъдещия капитан на мажоретния ни отбор.
- Я виж ти.. някой е решил да се упражнява допълнително. - казах на своята стара дружка с доволна усмивка.
- Изглеждаш добре,както винаги. - допълних малко след това.

Тихата въздишка на тъмнокосата се разнесе раздразнено из целия салон. Не успяваше да постигне целта си, а това не й се харесваше. Вероятно никога нямаше да й допадне идеята, че е загубила то нещо или някого. Анабел бе такава трудна натура, не позволяваше на никой, никога да се противопостави на мнението й, което не беше честно спрямо останалите и тя го съзнаваше. Въпросът бе, че изобщо не се интересуваше. Тя беше всичко, центъра и всички се въртяха около нея. Това й даваше достатъчно мотиви, за да се държи грубо с подобието на свои приятели.
Пое дълбоко въздух и засили тялото си с грациозен, но добре планиран тласък. Крехката й фигура се преметна в пространството, сякаш не съществуваше гравитация. Съвсем скоро този миг на слава свърши. Краката й плавно докоснаха земята с така лекота, че тя самата едва успя да повярва.
- Какво правиш тук ? - попита безразлично. На лицето й засия лека, трудно доловима усмивка, но Саманта познаваше приятелката си. Нямаше нужда да го прима лично. - Да предполагам ли, че си дошла да тренираш ? - повдигна вежда и се приближи. Целуна бузата на момичето, но не направи нищо друго. Не искаше да я изцапа.

Мажоретка

Арогантната ми усмивка не слезе от лицето. На свой ред целунах бузата на Бела и продължих напред към салона,затичах се и направих циганско колело,за да стигна по-бързо до пейките,кръстосах крака и ръце,а след това погледа ми се върна върху Бела.
- Не,на разходка с колата съм,минавах от тук и реших да вляза. обясних с нормален,почти безразличен тон. Погледнах ръката си,таза на която си личеше родилния ми белег - нещото което мразех най-много. То ми напомняше че все пак съм дъщеря на онзи егоист. Извъртях очи и отново погледнах Бела.
- Ами ти? Защо не си си у дома или на купон? През лятото има доста купони. - лека усмивка премина по лицето ми. Обичах купоните,но сега не ми беше до тях.

Анабел наблюдаваше по-малката мажоретка с интерес. Начина по който успя да достигне до пейките бе интересен, грациозен и много, много прецизен. Тъмнокосата запляска удивено с ръце. Дишането й се бе учестено от хилядите часове, които бе прекарала тук, или поне на нея й се струваха хиляди. Факт бе, че Бела преувеличаваше с абсолютно всичко. Този факт бе толкова съвместим с понякога разглезеното и детинско поведение.
- Разходка до училище ? - повдигна веждата си още по-отчетливо. Бавно и прецизно се затътри напред влачейки крака по земята. Когато достигна до пейката се строполи върху нея с такава сила, че чак усети синината, която се образуваше на гърбът й. Естествено не издаде нито звук, изражението й стана безизразно. Беше твърде горда, за да признае, че я е заболяло дори на Сю.
- Не успях да направя тройно завъртане. - измърмори едва доловимо. Не искаше да си признае. Щеше да направи всичко, за да заглуши думите си.

Мажоретка

- Случва се и на най-добрите.. не се тревожи за това. - казах със спокоен глас. Знаех че тя може страшно много неща.
- Наранили се? - попитах малко по-загрижено,но изражението на лицето ми бе мъртвешки спокойно. Такава си бях,още от дете. Не бях научена да обичам или пък да ми пука,сама трябваше да върша всичко. Предпочитах това пред това да съм някое разглезено момиче,като тези от това училище,повечето бяха такива,но Бела,тя бе глезена и въпреки това беше здраво стъпила на земята.
- Да не те тревожи нещо? Нещо,което те е раз концентрирало,последния път ми каза че ще звъннеш,но не го направи,звучеше изненадано - объркана. - добавих с по-спокоен тон.

Ана въздъхна. Тихи, като шепот. Вероятно тъмнокосата бе единствената с която може да сподели, затова не се забави много преди да започне да говори. Чувстваше се толкова уязвима, бясна и същевременно безчувствена. Сякаш не й пукаше, а не беше точно така. Това бе важно, твърде важно. Вероятно щеше да се тревожи за него дълго време, което й създаваше единствено допълнително раздразнение.
- Имам сестра. - процеди през зъби и рязко се изправи. Усети натиска в гърдите си при изричането на думите, но успя да овладее изражението си. Не можеше да повярва, че всичко бе токова просто, дори на думи.
- Напрегната съм, а той дори не ми казва коя е ? - измърмори недоволно и мъртвешки закрачи около баскетболния кош.

Мажоретка

Явно и тя има съдба като моята,сигурно поне баща й бе по-добър от онова копеле,което дори не можеше да се нарече мъж.
- Наистина ли? Боже.. аз имам същото терзание. - отвърнах с по-разтреперан глас. Не знаех защо не съм спокойна както обикновено.
- Но баща ми е едно копеле,ходел е с майка ми докато е бил с друга жена,а след това докато ме е гледал една година се е преструвал на добър,естествено той е егоист. Пращаше ми някакви си бижута придружени с празни обещания. В очите му винаги ще съм едно улично кученце,което трябва да подритва цял живот,защото майка ми е била о-голям егоист. Няколко месеца след раждането ми се е нагълтала с хапчета. - разказах със спокоен,почти безразличен тон.
- Надявам се поне твоя баща да е по-свестен.. - измърморих. - Но Уил Даниълс е едно огромно копеле.

Бела слушаше развълнувано. Усещаше, че нещо не е наред. Просто шесто чувство, или каквото си решеше. Просто знаеше, че става нещо. Приближи се до Саманта и огледа тялото й преценяващо. Устните й бяха като неговите, което идеално се връзваше с историята й. Беше, толкова съвместимо. Сякаш тя беше непознатата сестра. Вдигна ръката й, за да види белег, очакваше го. Взира се доста дълго, но не видя нищо, хвана другата й ръка.
Малкият белег сякаш изпъкваше, прогаряше очите й с такава сила и ярост, че дори бе плашещо. Цялото тяло на Ан се разтрепери. Не, вцепени се. Замръзна. Треперенето бе временно, секундно. Тогава се съвзе и успя да чуе, успя да чуе всичко. Думите на най-добрата си приятелка за човека, който я отгледал. За собствения й баща. Не помисли, просто действаше. Ръката й се стегна. Раздалечи се възможно на най-дълго разстояние преди да срещне лицето на Саманта. Анабел успя да я зашлеви несъзнателно, дори не го искаше, но започваше да съзнава какво е направила твърде бавно.
- Божичко, съжалявам. - започна шокирано. Бавно показа ръката си. Имаше същия белег. - Просто.. Аз не го очаквах. - гласа й се разтрепери

Мажоретка

Гледах я много внимателно,как се приближаваше,как повдигна ръката ми,вгледа се в белега ми,а моя поглед попадна на нейния белег. Погледнах я,а в очите ми,май нямаше нищо. Нямаше учудване,нямаше нито раздразнение,нито нищо. Усетих ръката й върху бузата си,а след това,машинално моята ръка се озова върху бузата й.
- Същата си като него. - казах безразлично. - Мислиш си че всичко се върти около теб,че всички те харесват.. - говорех с яростен глас,бях бясна.
- Но,нека ти кажа нещо принцесо,не е така. Не всички са израснали като теб. - тръгнах напред,минавайки покрай нея,стигнах до вратата на салона и се обърнах :
- Съжалявам за шамара. - казах и продължих към тоалетните,където започнах да си слажам грим,а мислите ми като че ли ги нямаше.

Анабел не очакваше това, но не се разстрои. Във вените й все още пулсираше гняв. Едва ли това щеше да се промени в близкото бъдеще. Малката Сю нямаше право да реагира така, не че Анабел се бе сдържала. Просто, всичко се бе объркало за един кратък, но съвършено предвиден миг от съществуването им. Вероятно една от тях щеше да се извини, налагаше се. Бела знаеше, че вероятно това трябва да е тя.
Отвори вратата на тоалетната и видя тъмнокосата пред огледалото. Разбира се, къде другаде щеше да бъде. Ана срещна погледа си в отражението на огледалото. Тялото й трепна при вида си. Беше съвършена, красива, но толкова безизразна и безчувствена. Сякаш бе чудовище, погледа й говореше за това.
- Виж.. - започна несигурно приближавайки се до сестра си, вероятно. - Заслужих си почти всичко, което каза, но ти не знаеш нищо за мен. Знаеш единствено, че съм точно толкова безчувствена и безкрупулна колкото си и ти, но това не е достатъчно. - промърмори и пое въздух чудейки се как да продължи.

Мажоретка

Погледнах Ана в огледалото,а след това погледа ми се отмести. Не исках някакви опити за извинения,знаех че това не бе в кръвта на нито една от нас. Сложих си червилото на ново и отново погледнах ана в огледалото,лицето ми бе спокойно,както винаги мъртвешки безразлично.
- Аз имам причини да съм такава. Израснала съм сам сама,без твоето скъпоценно татенце. наблегнах на последната дума с особен гняв,но след това гласът ми се успокои.
- В същност,какво друго се очаква от нас? Та нали той ни е баща. - засмях се леко,за момент. Обърнах се към Бела.
- Когато се прибереше му кажи "Майната ти,много поздрави от Сю.".

Ръката на Анабел отново трепна, за да зашлеви приятелката си. Това обаче не промени стойката й особено. Все още бе замръзнала в своя собствена агония. Лицето й бе изкривено от болка, само защото й бе нужно да си спомни,. Тази гледка бе запаметена в съзнанието й завинаги. По-ужасна от обичайните й психарски филми. Пое въздух, отново. Съсредоточи се в спомена, за да бъде възможно най-описателна. Не бе говорила затова с никого.
- Не знаеш какво говориш, Саманта. - изстена отчаяно. Все още не можеше да намери думите, с които да започне. - Забрави за баща ни, забрави за всичко и просто чуй моята история. Има причина да съм такава. - подсмихна се и посочи лицето си в огледалото. Бавно, но прецизно се качи на плота и зачака погледа на Сю да падне върху нея, за да може да започне.
- Да, бях щастлива. Вероятно тогава ти си била развалина, но това няма значение точно в тази история. - заобяснява по-объркано от всякога, но се надяваше всичко да е отчетливо ясно. - На тринадесет все още бях щастлива до един определен момент в проклетия ми живот. Убиха майка ми, вероятно би казала, че това не е нищо особено, но те не просто я убиха. Разчлениха тялото й. Късче по късче. Видях всичко. Не защото нямах избор, а защото трябваше. - млъкна и бавно притвори очи, за да контролира гласа си.

Мажоретка

Това,което й се бе случило,наистина бе ужасно,но тя трябваше да е щастлива от факта че до тринайсе годишна възраст е имала майка.
- Това,което се е случило е било ужасно. - започнах със спокоен глас - съжалявам за което,но поне би трябвало да се радваш че си имала майка и баща,че си имала вниманието им,обичта им,както и грижите. Те са те обичали,а Майка ми е мислила само за себе си,не ме е искала,не е искала и живота си. И двете с теб имаме тежки животи в това няма спор,но се радвам че поне си имала и двамата. - бях много откровена. Аз имах леля и чичо,но те имаха свои деца,за това аз се грижех за себе си.
- Бас ловя че баща ти,по скоро ни,не те е пребивал докато си била малка.. - допълних с по-раздразнен от спомените тон. Премахнах блузата си и се обърнах. От там се показа грубия белег от огромен шев :
- Не е съдирал кожата ти така.. - след това облякох блузата си на бързо.
- Съжалявам за майка ти,сигурно е била прекрасна жена,защото определено не приличаш на баща ни.

Анабел се вгледа шокирано в огромния, пронизителен шев. Беше ужасяващ, пронизващ всяка една част от тялото й с неприятни тръпки и мисли. Не вярваше, че Уил Суон го е направил, не вярваше, че собствения й баща е способен на това. Не можеше да го проумее , да възприеме истината. Не беше възможно.
- Той ли ти го причини ? - зашептя с неохота, внезапно обзета от гняв. По-силен дори от първоначалното й раздразнение. Не можеше да проумее що за чудовище е. С кого всъщност живее. Ръката й трепна за миг, но този път в опит да оправи всичко, да докосне кожата й. Колебливо спря по средата на пътя си. Не знаеше дали е редно. Дали изобщо трябва да има някаква връзка и с това изживяване.
- Сю, съжалявам. Не съм и предполагала. - промърмори и мигновено дръпна ръката си. Очите й зашариха към кабинките. Не искаше да гледа обезобразеното й тяло. Вероятно нямаше да може да спи добре тази нощ, но това не я интересуваше за пръв път. Вярно, че се чувстваше спокойна, свободна само и единствено в съня си, но сега не ставаше дума за нея. Ставаше дума за нещо по-голямо, за семейството й, което бавно бе започнало да се разпада пред собствените й очи.
- Може ли да спя у вас ? - измънка несигурно. Не искаше да се прибира при Него.

» Физкултурен салон
» Фризьорски салон