Парк "Ст.Джеймс"

Футболист

Неусетно, без да си кажем и думичка, с Ейми наближихме парка и поехме по главната алея, която го пресичаше почти през средата и вървеше само напред. Както и предположих, тук нямаше жива душа, но прецених, че ако продължим по този път щяхме доста бързо да приключим разходката си и за това събрах смелост и проговорих.

- Искаш ли да минем оттук? - казах и посочих една тясна пътечка, която криволичеше от дясната страна на главната алея и постепенно навлизаше в по-гъстите, тъмни и прохладни части на парка, където короните на дърветата от двата края се съединяваха и оформяха един красив покрив над главите ни.

Популярен

Най-сетне се реши да проговори. Мислех, че си е глътнал езика.

- Добре! - кимнах и поехме по тясната пътечка. Вървяхме и мълчахме, както преди малко. Добре, че пътечката беше тясна, защото Тран щеше да е на поне 2 метра от мен. По път за насам се бе отдръпнал от мен сякаш щях да му сторя нещо. Алеята постепенно започна да се разширява и пред нас се появиха няколко пейки. Спрях и седнх на една от тях.

- Няма ли да седнеш? - запитах - Спокойно! Не хапя!

Футболист

Когато Ейми изненадващо смени посоката и се запъти към пейката аз спрях на място и зачаках, за да видя какво ще последва. Щеше да го приеме за обида, ако откажех на поканата й да седна до нея, но пък пейката беше твърде тясна. От другата страна на пътечката имаше друга пейка и се настаних там. Бяхме на около три метра един от друг и пак можехме да си говорим, а аз продължавах да спазвам установената дистанция. Зарадвах се на този неочакван успех, но не знаех колко дълго ще продължи той.

Популярен

"Какво направи току-що той?". Ядосах се и вече не издържах. Ако не съм му приятна, защо започна разговор с мен? Изправих се и отидох до него.

- Добре! Не знам какви игри играеш и не ме интересува! - бях застанала пред него със скръстени ръце и говорех спокойно - Ако не ти е приятно да общуваш с мен - ок, но нужно ли беше да завързваш разговор, а след това да се държиш като малко дете - изръмжах и го погледнах злобно. Не ме интересуваше какво ще си помисли, но не обичах някой първо да бъде любезен, а после да се прави, че не те познава...

Футболист

- Не разбирам за какво говориш - отвърнах й аз, а миг след това се досетих. - За пейката ли? Предпочитам да сме един срещу друг, за да не завъртам постоянно глава, докато говорим.

Разбира се, с нея едва ли щяхме да говорим много и нямаше да се налага често да извивам врат, но не успях да измисля друго оправдание. Отсрещната пейка бе огрявана от Слънцето, но не беше толкова горещо, за да изтъкна това като предимство на моята. Не знам дали се бе досетила, че я лъжа или номерът щеше да мине, но никога не съм бил добър в номерата. Нито във футбола, нито в реалния живот.

Популярен

- Да, добре! Повярвах ти! - изрекох и тръгнах по алеята. Бях бясна! Не знаел за какво говоря! Да бе да. За толкова тъпа ли ме смяташе. "Ъх, явно днешния ден ще бъде ужасен... " Крачех бавно с наведена глава и обмислях всяка своя постъпка. Аз ли бях виновна или той просто си беше такъв. Не можех да ги разбера тези момчета. Толкова странни същества са...

Футболист

- Къде отиваш? - извиках след нея аз. - Не исках да ме разбереш погрешно, просто ...

Не довърших последното си изречение, защото не открих как да го сторя. Явно това бе кулминацията на моите глупости за деня. От както я срещнах вършех грешки една след друга, докато на края се стигна до тази. Ако просто ми се разсърдеше щях да го преживея. Не е нещо толкова фатално, но проблема беше, че тя е от популярните, а, изложиш ли се пред някоя от тях, до няколко дни цялата гимназия ще знае за това. Момичетата щяха да ме отбягват, а момчетата - да ми се подиграват. Всички щяха да ме гледат любопитно с усмивка на лицето и да говорят зад гърба ми. Това нямаше да се отрази добре на оценките и играта ми, а от тях зависеше оставането ми в програмата. Е, да се завърна във Франция нямаше да бъде неприятно, защото родното училище вече ми липсваше, но аз съм тук едва от няколко дни.

Популярен

Спрях се и го погледнах.

- Просто какво? - запитах. Исках да знам какво целеше с всичко това. Стоях и го гледах и чаках отговор. Надявах се да го получа или поне да ми обясни какво ставаше, което пак се причислява към отговора, който исках. Бях толкова объркана. Сведох глава и продължих да чакам, докато най-сетне той се реши да проговори...

Футболист

- Нов съм и не искам да сгреша някъде. А и ти си от популярните. Парка е пуст, но не искам да рискувам приятеля ти да разбере, че сме седели на една пейка.

Ако съдя по това, което съм чувал преди, и това, което видях за тези няколко дни, тук известните момчета не обичат техните известни момичета да излизат насам-натам с други и се отнасят доста грубо с новите. Не исках да ставам нечия изтривалка за обувки и за това щях да бъда принуден да отвърна на всеки бъдещ тормоз. Щеше да последва сбиване, от което нямаше как да изляза краен победител, защото винаги вървяха в група.

Популярен

"Приятел ли?". Явно не ме познаваше достатъчно. Е, нормално е! Приближих се до него...

- Виж това, че съм популярна... Няма значение. И приятеля ми няма как да разбере, защото няма такъв. - гнева ми бе постихнал и говорех много спокойно. Не знам какво го е накарало да си помисли, че си имам приятел и нямаше какво да ми попречи да узная, но преди това...

- Виж, ако се притесняваш, че твоята приятелка ще разбере за това, че разговаряме и се притесняваш; няма проблеми, но можеше поне да ми кажеш още в началото, за да не избухвам така пред теб! - изрекох и го погледнах.

Футболист

- В момента нямам приятелка - информирах я. Скъсахме малко преди да се включа в програмата и до голяма степен именно раздялата ме подтикна да дойда тук. - А и да имах, от Франция нямаше как да разбере къде и с кого излизам. - изведнъж осъзнах, че я гледам в очите без да се смущавам, а това беше основния ми проблем от както се срещнахме на улицата. - Ще седнеш ли? - попитах я и се удивих от неочаквано придобитата смелост. Нима опасността приятеля й да научи ме е притеснявала толкова много?

Популярен

Седнах в другия край на пейката, за да не му досаждам много-много и внимателно се облегнах назад.

- Та.. Защо си помисли, че имам приятел? - попитах съвсем неочаквано. Погледнах го и започнах да гадая отговора му, но нещо не ми се отдаваше. Отместих косата си назад и се загледах към дърветата пред мен. Беше толкова тихо наоколо...

Футболист

- Не е ли очевидно? Ти си от популярните, а вие винаги си имате приятели - казах аз и леко се усмихнах, но не беше особено искрено. Дали ме попита, за да започна за изтъквам всичките й красиви черти или наистина й беше любопитно? Подобни момичета бяха като змии, винаги, когато правеха нещо, имаше някаква допълнителна, скрита причина, която само те и още малцина знаеха, но не и жертвата. Е, ако е очаквала да започна да я хваля, няма да получи желаното.

Популярен

Какво от това, че съм от популярните... Не е задължително да си имаме приятели...

- Няма значение какъв си! - изрекох - И не винаги си имаме приятели. Е, поне аз де. - казах и се усмихнах. Какво ли си помисли при тези мои думи. "Ех, да можех сега да му прочета мислите!" Скръстих крака и дълбоко въздъхнах. Въздуха бе толкова чист и приятен. Въпреки, че нямаше жива душа наоколо тук се усещаше живот и това ми харесваше...

Футболист

Напрежението стихна и вече можехме отново да говорим нормално, но заедно с него си отиде и моята увереност. Отново загубих способността си да говоря и пак не можех да събера смелост да кажа каквото и да е било. Все още не бях изрекъл нито една дума и явно щях да остана в това положение доста дълго време, ако тя не наруши тишината, а дали ще го стори зависеше само от нея. За да не бездействам напълно се наведох напред, подпрях ръце върху коленете си, забих глава надолу и започнах да гледам в нищото.

Популярен

Отново настъпи мълчание и това ме караше да се изнервям... От толкова много мислене главата ми щеше да се пръсне.

- Къде живееш? - това бе единствения въпрос, който можех да задам. Не че ме интересуваше, но за това се сетих в момента. Загледах се нагоре и започнах да мисля какво друго да го попитам...

Футболист

- Улица Грийн, номер 18 - отвърнах й, но не я запитах за нейния адрес. Вместо това продължих безцелно да гледам в земята и да се опитвам да измисля някаква тема, с която да поддържам разговора, но за съжаление, не ми хрумна абсолютно нищо. Е, този резултат беше очакван, защото цял ден нищо не ми идва на ум, но все още не се бях отчаял напълно. Таях някаква малка надежда, че скоро в главата ми ще се появи някаква идея, с която да започна дълъг и интересен разговор и най-сетне да сложа край на мълчанието.

Популярен

- Хъм.. Какво съвпадение. - промълвих. Не знаех как да продължа дискусията ни, ако можех да нарека това дискусия. Изчерпаха ми се вече въпросите, а той седи неподвижно без да обели и думичка. А мислех, че аз съм странна... Започнах нервно да чопля лака по ноктите си с надеждата, че ще се сетя за някой въпрос или интересна тема, но уви... нищо не ми идва наум...

Футболист

- Съвпадение ли? - запитах я неразбиращо аз. Какво имаше в предвид тя? Спрях на гледам в земята и насочих вниманието си към нея. С нетърпение очаквах тя да отговори на последния ми въпрос, защото изобщо не разбрах това, което каза, а реакцията й, когато споменах адреса си, силно ме заинтригува. Какво ри предизвикаха в нея думите "Улица Грийн, номер 18"? Тези въпроси започнаха да ме измъчват, а се появиха току що.

Популярен

- Да, съвпадение! - изрекох и го погледнах без да продължа натам. Явно беше заинтересован, но исках малко да го поизмъча с мълчание, както направи той с мен. Все пак всичко трябва да се връща в този живот по някакъв начин. Продължавахме да се гледаме с недоумие един-другиго и сетне аз се засмях. Самата му физиономия ме караше да се смея като откачена. Изглеждаше толкова сладък и същевременно толкова сериозен. Не можех да спра да се кикотя, а той сигурно си помисли, че съм някоя побъркана....

Футболист

- Какво? - казах аз след като тя избухна в смях без да довърши обяснението за съвпадението. От къде се появи този смях и защо отказва да отговори? - Хайде, защо мълчиш? - запитах отново, а сериозното ми изражение се замени с това на объркан младеж. Не разбирах абсолютно нищо и явно това нямаше да се промени скоро. Защо не спираше да се смее? Какво намира за толкова смешно? Съвсем изгубих връзката.

Популярен

Продължавах да се смея, като луда. На няколко пъти се опитах да спра, но не можех. А сегашната му физиономия ме караше да се смея още повече...

- Добре, преставам! - казах сериозно, но отново започнах да се смея. Корема ме заболя и се свих на кълбо, но това не ме накара да спра. Станах и се обърнах с гръб към него, за да се успокоя. След минутка стоене права вече бях по-добре.

- Виждал ли си някога в огледалото, какви физиономии правиш? - запитах и се обърнах към него. Надявам се да не съм го обидила с този въпрос, но просто...

Футболист

- Не, не съм - отвърнах сериозно аз и веднага преминах към по-важното. - За какво съвпадение говореше? Моля те, не започвай да се смееш отново. Ето, обръщам се! - казах и сторих това, което се заканих да направя. Понеже седяхме на една пейка не можех изцяло да се обърна с гръб към нея, но поне лицето ми вече не се виждаше и нямаше как тя да се разсмее от моите физиономии. Никой до сега не се е смял на изражението на лицето ми и не очаквах някой някога на го стори.

Популярен

- Няма да ти отговоря, докато не ме погледнеш в очите! - заявих и седнах отново на пейката - Хайде! Обещавам, че няма да се смея! - казах и погледнах миличко към него. Исках да го измъчвам възможно най-дълго, но едва ли щеше да се получи... Чудех се какво ли го интересуваше това за съвпадението на улиците ни. Продължавах да го гледам като малко детенце и да премигвам, чакайки да се обърне и да ме погледне в очите...

» Парк "Ривърти"